Стихове за Батак

"/>
"От подвига славен на тебе Батак
изтръпна и скочи Европа.
Ти даде на целия свят кървав знак
развял лъвско знаме в Родопа!...
И даже преди да познава България
светът за Батак проговори!..."
"/>
БАТАШКАТА ЦЪРКВА 

Вратата е тъй ниска,
тъй свит е този храм,
че даже без да искаш
наведен влизаш там!
Мълчи срамът на века!
Стените - вик и стон!
И господ на човека
отстъпва своя трон.
България се моли
на свода - чер капак.
Тираните я колят,
но тя възкръсва пак.
Вратата е тъй ниска!
Небе без синева!
Излизаш без да искаш
със вдигната глава.

Дамян Дамянов
("Пред олтара на слънцето", 1964) 
"/>

 

ВЪЗПОМИНАНИЯ ОТ БАТАК

                (разказ от едно дете)

 

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече,

нямам татко, майка: ази съм сирак,

и треперя малко, зима дойде вече.

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах сам.

Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

 

Като ги изклаха, чичо, аз видях...

С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;

а пък ази плачех, па ме беше страх.

Само бачо Пеньо с голям глас извика...

И издъхна бачо... А един хайдук

баба ми закла я под вехтата стряха

и кръвта протече из наший капчук...

А ази бях малък и мен не заклаха.

 

Татко ми излезе из къщи тогаз

с брадвата в ръцете и нещо продума...

Но те бяха много: пушнаха завчас

 и той падна възнак,  уби го куршума.

А мама изскочи, откъде, не знам,

 и над татка фана да вика, да плаче...

Но нея скълцаха с един нож голям,

затова съм, чичо, аз сега сираче.

 

А бе много страшно там да бъдеш ти.

Не знам що не щяха и мен да заколят;

но плевнята пламна и взе да пращи,

и страшно мучеха кравата и волът.

Тогава побягнах плачешком навън.

Но после, когато страшното замина -

казаха, че в оня големи огън

изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

 

И черквата наша, чичо, изгоря,

и школото пламна, и девойки двесте

станаха на въглен - някой ги запря...

Та и много още дяца и невести.

А кака и леля, и други жени

мъчиха ги два дни, та па ги затриха.

Още слушам, чичо, как пискат они!

И  детенца много на маждрак набиха.

 

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?

Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.

Той пари с котела сбираше за тях;

но поп Трендафила с гвоздеи коваха!

И уж беше страшно, пък не бе ме страх,

аз треперех само, но не плачех  веки.

     Мен и други дяца отведоха с тях

     и гъжви съдрани увиха на всеки.

 

     Във помашко село, не знам кое бе,

     мене ме запряха нейде под земята.

     Аз из дупка гледах синьото небе

     и всеки ден плачех за мама, за тата.

     Но поганска вяра да чуя не щях!

     По-добре умирвах, но не ставах турка!

     Като ни пуснаха, пак в Батак живях...

     Подир две години посрещнахме Гурка!

 

     Тогаз лошо време и за тях наста:

     клахме ги и ние, както те ни клаха;

     но нашето село, чичо, запустя

     и татко и мама веке не станаха.

     Ти, чичо, не си чул заради Батак?

     А аз съм оттамо... много е далече...

     Два дни тук гладувам, щото съм сирак,

     и треперя малко: зима дойде вече.   

 

                          Иван Вазов

                         Пловдив, 1881

 

"/>
“Балада за България”

Един разлистен орех ти не си ли
пред черквата на стария Батак?
Загребал от пръстта ти свята сили
и на легенда станал знак.

Когато отоманец ни посичал,
в шепата на лявата ръка
държало орехче едно момиче
и с него то загинало така.

Тя не могла на своя момък
туй орехче да подари поне,
защото идвал над Батак погрома,
започвало Баташкото клане.

Момичето зарили тайно в гроба
и с камъни затрупали го те,
до орехчето да не стига обич,
да не расте.

Но то пробивало тревата скрито,
изправяло полека стъбълце,
та никога,пред тази пръст зарито,
да не умре моминското сърце.

Растяло, както расне в канарите
над сиви пепелища буен дъб.
Растяло, както раснат упорито
априлските треви след дълга скръб.

Растяло, както ястребът нагоре
излита сам над кървави следи.
То бързало да стане просто орех
и орехчета нови да дари.

Бащите го нарекли с имената
на своите убити синове.
Вдовиците дочули под листата
познати мъжки гласове.

Сираците под клоните му стари
открили бащините ласки пак.
Накрая заприличал на България,
възкръснала от гроба на Батак!

Евтим Евтимов, 16-ти май 1967

"/>
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на сайта. Към пълната версия.
Уебсайт в alle.bg