Исторически разкази за Батак

"/>
АГРОНОМЪТ
разказ
Първи епизод

Снимка: язовир Батак
Фото: Десислава Запрянова

Беше четири часът след обед. Време по икиндия, както казваме тук по нашите места. Месецът беше юли – седмия месец на годината.
В кафенето на Пейчинката- Тодор Георгиев Пейчинов – влезе млад човек с черна къдрава коса, с гълъбови очи, с бяла риза, но разкопчана, вероятно от горещината. Момъкът имаше и вратовръзка, но и тя не бе притегната разхлабена. Беше облечен спортно сиво по цвят сако и панталон- голф. Обувките му бяха туристически с подметки от гьон и наковани с метални габъри.
В лявата си ръка държеше кожена чанта.
Поздрави учтиво, обърна се към една маса, около която стояха някои от селските първенци и попита за кмета.
- Тук е кметът. Хей там, насреща!- отговориха те и посочиха с ръка общината- триетажна постройка, която се намираше точно срещу вратата на кафенето.
И когато момъкът се обърна да излиза, селските първенци го запитаха:
- Абе,ти да не си агрономчето, бе? Чакаме агроном от София. Ти да не си?
Младежът се усмихна и на свой ред отговори:
- Да!...Аз съм агрономът. Току що пристигнах и искам да се представя на господин кмета.
- Гледай го ти, че ти си много млад, бе?-рече Георги Керелов-Къде си учил? Кога си завършил?
Бързо последваха още няколко въпроса от страна на другите мъже, на които момъкът отговори с уважение, а по това време вратата се отвори и при тях застана едрата фигура на кмета.
Кмет на селото беше Ангел Вранков-Гацата, от народняшката партия на Иван Евстатиев Гешов.
Той се вгледа в момъка, погледна селските първенци и преди да му продумат, разбра, че пред него стои не някой друг, а агрономът, за когото преди няколко дни беше разговарял с ръководителите от Околийското управление на гр.Пещера и със съветниците на общината.
- Ето кметът!- чуха се едновременно няколко гласа
- Гацов Ангел- кмет на историческото село Батак.
- Петров, агроном от София- отговори момъкът.
И двамата: кмет и агроном си стиснаха ръцете.
Така стана тяхното запознаване.
После кметът го прати в хана „Горно броди”-хан на Митьо Македонеца- където трябваше да се нахрани, да преспи и му каза още да се яви при него в общината на другия ден сутринта към 9 часа.
Агрономът излезе.
Седна кмета при селските първенци и пак заговориха. Приказките им бяха пак за агронома: необходим ли е или не, за дъскорезниците- чарковете, за спорната гора с Ракитовската община в местността „Цигов чарк”. Говориха и за животновъдството, изобщо за поминъка на батачани.
Побистриха и малко политика.
Едни говориха за ингилизите-англичаните, други за французите, трети за политиката на Кайзера.
Не забравиха и императора на Русия. Нали повечето батачани бяха русофили…
Пиха по едно кафе, па се разотидоха.

Димитър Фикиин
Декември 1988г. 
гр.Батак 


"/>
АГРОНОМЪТ 
Втори епизод
КМЕТЪТ РАЗВЕЖДА АГРОНОМА ИЗ ОРНАТА ПЛОЩ НА БАТАК

Юлското слънце отдавна беше позлатило планинските ридове когато агрономът се яви в общината при кмета.
Беше девет часа сутринта. Нали така беше казал кмета на агронома: да дойде в девет часа и той дойде в девет часа.
Кметът реши да разведе агронома из орната площ: При нивите и ленищата, па и по ливадите, та да разгледат местностите, да видят къде какво е засято, как се развива. Да видят къде и какви селскостопански култури могат да се отглеждат.
Два оседлани коня чакаха пред кметството.
Имаше доста път да се бие… Не можеше пеша… 
Метнаха се на конете и се отправиха към местността Точилата. Тази местност беше най-близка за оглед. Много от нейните ниви се използваха за отглеждане на лен, та им казваха ленищата.
По това време на месец юли ленът цъфтеше със сини цветчета, та грабваше очите.
Ленища: едно, две, три… Не могат да се изброят… Огромен цветен килим. Гледка която вълнува и радва… 
Агрономът се възхищава… Кметът се радва.
Продължават по черният коларски път. Над ленищата по сърта са нивите засети със картофи. Те са окопавани вече втори път. Загърлени са, както казват нашите селяни. За есента се очакват големи добиви от тях.
Зеленеят… Зеленеят…
Кметът се обръща на юг и казва:
- Ей, насреща е Калеева ливада.
После сочи с ръка малко по-на изток и пак казва:
- А там Галагонката. Историческа местност – свързана с Априлското въстание…от 1876г. По – на изток е местността „Св. Илия”. Манастир има там. Хее, виждаш ли го… Китка гора има около него. Зад него е Карлъшка река. Там има ливади, има и манастир, „Св. Богородица” се казва. От тук не се вижда. Ще го видим от местността „Царев комин”. Оттатък Карлъшка река са местностите „ Тумбата” и „Св. Димитър”. И тук има манастир. И в ниското и Ширнята. Ей ги там - … в далечината.
Както виждаш, всеки хълм си има име, както и всеки човек. И земята е като хората. Една е по харна, друга по-чепива, по-келява… Всяко нещо си иска майстора, та затова те търсим. Агроном ни е нужен. С помощта на науката, с помощта на вас – агрономите да пооправим лошата земя. Така ли е, а ? – па се усмихва.
- Така е , господин кмете! – отговаря със съгласие агронома.
- Тук, насреща на изток от нас, е местността Иванова ливада. Гледай! – и сочи с ръка като някой генерал пред позицията на противника.
- И тук има лен. Сега ще отидем на местността „Св. Троица”. Ей, там, горе, в ляво. И там има манастир. Много манастири има в Батак… Строени са на доброволни начала от различни родове… сега там са житата.
Пришпорват конете. Пътят се вие нагоре по сърта на рида. Кметът продължава:
- Една година сеем жито, другата година посаждаме картофи, третата нещо друго. Така правим. От опит, от старите хора съвет сме получили… И така караме години наред.
На една нива да не се сее една и съща култура всяка година, че нивата не дава добър плод. По агрономски как е по-добре ти ще кажеш… Минават няколко минути. Ето ти ги на височината при манастира „Света Троица”.
- Ааа!... Бях чувал за баташкото плато, но не можех да си представя такова чудо, такава красота!- провиква се агрономът.
- Та тук са хиляди декари земя и все ливади… Трябва да има над двадесет хиляди декара.
- Да!... Да!... Да!... Двадесет и седем хиляди квадратни метра ги водим по регистъра на общината. И река има по средата, виждаш ли я? Река и вирове покрай нея пълни с риба: с мряна риба и с каленик… Ами белите водни лилии… Да гледаш, да гледаш и да им се радваш…
- Господин кмете, как е името на реката?
- Мътница…мътница и викаме 
- Каква прелест, каква красота!... От всякъде планински ридове, обрасли с хубава борова гора!? Каква хубава природа, имате хубав край!...Много хубав!...
- Хубав е. Човешка ръка трябва да го направи още по-хубав.
Минават по билото на рида. Отиват на местността „Царюв комин”. Тук кметът спира:
-Ето го „Царюв комин”. Така му викаме ние батачаните на това място. Както виждаш, няма нито комин, нито сграда, хората така му викат. Отдавна, много отдавна султан Мехмед¬ четвърти наречен Ловецът, идва да ловува по тези места. Легенда има, та затова мястото е наречено така.
Тук е отсядал, тук са били палатките му, тук са горели огньове по цяла нощ-та така. Ей там на северозапад е влашка могила, а на изток е манастирът ”Св.Георги”.
- Красив е вашият край, господин кмете, красив, много красив… А хората трябва да са много работливи. Нивите са добре обработени. Картофите, както изглежда, виреят много добре по тези места. Ами ленът? За чудо и приказ са ленените стълба. Та и жито става тук. Ето, тия ниви са с пшеница…това е Загорка. Хубаво брашно става от нея. Ами ръжта, ами ечемикът? Не виждам само овощни градини?!...
- Няма да ги видиш. Няма такива- казва кметът. 
-По синорите има диви сливи - джанки и диви круши. На места има дребни ябълки, не са сладки, та им казваме киселици.
Ще научим хората да отглеждат ябълки: едри, сочни и сладки- усмихва се агрономът и уверява кмета.
- Да, да, това ще е много хубаво. Ще се радват децата и старците, пък и ние, че сме направили нещо добро. За старците круши ще отглеждаме…
Смеят се.
По-нататък пътят им минава зад гърба на манастира „Св.Георги”. На север от него по гърба на рида се виждат къшли-кошари, селскостопански сгради за домашни животни: главно за овце. Много къшли има насреща, та стърчат като огромни гъби между китките гора.
Това са къшлите на братя Станкови, на братя Фиркови, на братя Серафимови, на братя Марини, на Божановите… Има още много къшли в местността Дъбака. От тук те не се виждат.
-Сега ще отидем в къшлата на Кольо Димитров Станков. Добър старец е, ще побъбрим с него.
И отново пришпорват конете. Минават по черния коларски път. Пчелички бръмчат из цветята по синорите на нивите, а птичките пеят ли, пеят, та галят неспокойното сърце на кмета и светлото лице на агронома…

Димитър Фикиин
"/>
АГРОНОМЪТ 
Трети епизод
разказ

Лек ветрец повява, та гали конете и техните ездачи. Щурци свирят из ливадите. Птички пеят из храстите. Весело е сърцето на кмета, радва се агрономът. Конете пристигат пред къшлата на дядо Кольо Станков.
Две големи овчарски кучета ги посрещнаха с лай.
Дядо Никола излиза от стаичката.
- Никола, пази кучетата! – вика кмета – Гости ти идваме.
- Ааа, добре дошли, добре дошли, господин кмете! Заповядайте! Заповядайте!
Кметът и агрономът слизат от конете.
Дядо Никола ги води направо в стаичката при камината.
--Сядайте, добри хора, сядайте! Имам гощавка за вас. Курбанче имам и овче кисело мляко, като сирене твърдо, с нож да го режеш. Има и сливова ракия, домашна, пиперлия… За добри хора, за добри гости всичко има.
-Ракия не щем!-каза кмета- но от курбанчето ще хапнем и от млякото разбира се.
- Ами господинът от къде е, а ?
- От София Кольо, от София. Важен господин, учен човек, агроном е. Агрономът дето го чакаме…
Сядат около малката масичка.
-Еее, господа, тук няма удобства като в къщи, но и тук се живее. Свикнали сме с добитъка, с овцете, та без тях не можем.
- Дядо Кольо, колко овце имате?- пита агрономът.
- Други животни имате ли?
- Овцете, дядовото, овцете ни хранят. Имаме към 150 брава. Имаме и 6 чифта волове, две крави имаме, телета имаме, два коня имаме, магаре имаме, два шопара, кокошки… Селска къща без животни не може.
- А колко овце имате в селото, господин кмете?- пита агронома.
-Около тридесет хиляди броя, ама това са по регистрите на общината. В действителност те са повече. Крият по малко людете, та да по-малък данък. Има и много глави едър добитък. Към 6-7 хиляди бройки. Волове и крави има почти във всяка къща. Малко са къщите дето ги няма. А където няма волове и крави, има коне или магарета. И за магарето има терени: пътища и пътеки из ридовете на планината, където волски коли и конски каруци не могат да влязат, не могат да минат. Там магарето е господар. Негова е думата там…И биволици има. Използваме ги само за мляко.
- А по колко литра дават кравите дневно?-пита пак агронома.
- Кой им държи сметка? Обикновено по три, по четири литра мляко се дои от крава на ден.
- А във Франция кравите дават по 14 литра. Има крави, които дават по двадесет литра на ден.
- Я не думай, бе?!-каза кмета с почуда- Ами като я издоиш десет пъти, какво ще остане от кравата.
Агрономът се смее, от сърце се смее. Смее се и дядо Кольо, та чак за мустаците се хваща. Кмета и той се смее.
- Трябва да се подобри расата на животните!- дума пак агрономът.
- Тук, по вас, в Родопите, само родопско говедо се отглежда. Издръжливо е на студа, икономично е, храни се с груба храна: сено и слама, ама не е продуктивно.
- Какво, какво казваш?-пита кмета с учудване.
- Не е продуктивно!- повтаря агронома.- Малко мляко дава. Трябва да се подобри расата на кравите, та и тук у нас, в България, в Батак кравите да дават поне десет литра мляко на ден.
- Ами какво ще го правим толкова мляко?
- Как какво, ще го продавате.
- На кого ще го продаваме? Всеки си има, а градът, големия град е далече от нас, кой ще го носи там?
- Ще създадем организацията по изкупуване. Нека само да има повече мляко.
- Добре, добре!-съгласява се кмета.
- Млади момко -обажда се дядо Кольо- хората от нашия край не разчитат много на продукцията от селското стопанство. Тя само ги храни…Пари взимат от гората: от сечта, от кириите, от дървения материал.
И работа има, и ядене има- дума дядо Кольо,- ама пари, пари малко има. И ако ги има някъде повече, те са у малко хора: у чорбаджиите, у търговците. Еее и ние овчарите, които имаме повече овце, и ние имаме по малко пари. От вълната дето продаваме, от агнетата, от старите овце, които през пролетта мащаме /продаваме/. Та и ние имаме по малко пари…
Така думаха учения човек от града-агрономът, общественикът-кмет на селото и човека от народа-овчаря дядо Кольо.
Наред с приказките гостите похапнаха от курбана на дядо Кольо и напуснаха кашлата.
Старецът ги изпрати чак до близкото поточе. Показа им чучурчето за вода, което сам беше измайсторил, па като погледна към полето, рече:
-Еее, господин агроном, виждаш ли туй поле? Гледай! Хубаво гледай! Такава красота!... Па като се окосят ливадите след седмица две, като се прибере сеното, като плъпнат ония мити стада овце, па като зазвънят ония мити чанове… Леле музика… Ами воловете, ами кравите? Пастирите само се провикват по тях. Красота ти казвам, красота… гледай ридовете! Гледай, боровата гора!... Ето така живеем ние на село. И работа има, и радост има!
Агрономът е доволен. Радва се на добрия старец и на желанието на кмета да види по добър живота на своите съселяни.
От близката горичка прехвръкват няколко диви гълъби и се понасят плавно под небесната синева над ширналото се зелено поле.
Става вече икиндия.
Кметът и агрономът се отправят към селото доволни и щастливи. Единият, че показва орната площ на агронома – специалист, другият, че видя с очите си земята, на която щеше да работи.
Топло е. Лек ветрец повява. Далече на юг бели пухкави облачета бавно се носят над сините родопски планински вериги.
На другия ден агрономът отиде в София. Нали трябваше да си вземе едно-друго необходимо за живеене на село. Минават няколко дни. Няма ги, не идва. Питат кмета той мълчи. Втора седмица минава, агрономът го няма.
В кафенето почват да шушукат. Едни думат:
- Не му харесва тук на село, градско чедо е. Иска му се в града да бъде, в град да работи.
- Де бе, в град ще работи?! Нали е агроном, работата му е на село.
Други казват, че като минавали с кмета покрай ленищата на Иванова ливада, агрономът не можел да познае лена, та рекъл на кмета: 
„ Господин кмете, какви са тия цветя, все сини и дребни като незабравки, като синия синчец!”
- Нали е от София, учил е във Франция, ама какво е научил, само той си знае. Не е селско чедо, не е виждал лен, такава ще е работата… Па кметът му казал : „ Момче , на дипломата ти евала, ама на акъла, не!... Отивай си!” И агрономът си заминал.
Па се смеят, па си думат: „На ти кмете агроном!”
Кой пусна тази приказка, не можа да се разбере…

27 декември 1987г.
Димитър Фикиин
"/>
В съда
документален разказ

Кмет на селото ни беше Ангел Вранков-Гацата. Неграмотен беше, ама ще кажете:
„Чакай бе, как така, кмет и неграмотен?!”...
Така... Така...Беше учил малко, ама...
Ами, че той не беше даскал, та да учи децата: да им решава задачи по черната дъска, да им обяснява разни граматики, да им разказва уроци по история и география...
Ами, че той и поп не беше, та да пее молитви в черквата, да разказва житията на светците, да тълкува Библията...
Ами, че той и доктор не беше, та да знае коя билка, каква болест цери.
Кмет беше човекът-общественик.
Врял и кипял в партийните борби...
Народняк-от партията на министър-председателя на коалиционното правителство на Народната и Прогресивно-либерална партия на Иван Евстратиев Гешов /1911-1913 г./
Познаваше всичките люде на общината, разбираше болките и мъките на хората, па по онова време до войните: Балканската и Първата световна война, работата в общината не бе така писмена, както е сега.
Кой как ще живее и как ще преживява,това пък си беше грижа на всяка глава на семейството-на бащата, а там, където го нямаше, майката и бащата сами тичаха до роднини, близки и съседи за помощ.
Така беше тогава...
Секретар-бирник на общината беше Георги Трендафилов Джурков. Той беше учен. Нали трябваше да води входящите дневници, изходящите писма и регистъра, разбира се...Еее, регистърът беше най-важната книга в общината и трябваше да се води с умение.
Кметът само нареждаше...
Имаше си и помощници: Четирима пъдари-пазачи на селскостопанските имоти.Те се грижеха да не стават кражби на селскостопанска продукция, чужд добитък да не влиза из селските ниви, да не пасе /пашува/ из ливадите, когато е забранена пашата. Имаше и двама полицаи...
Някои от людете обичаха да си показват юмруците по празници, на имени дни, на рождени дни, по сватби и по седенки. Други вадеха ножове и пищови, та полицията трябваше да пази обществения ред.
Емоции имаше тогава, а не дискотеки като сега!...
И няколко съветници помагаха на кмета...
И политически страсти имаше. В кафенета и по кръчми мъжете все за политика говореха...
Кметът ни не беше учен, ама беше умен!...
Отидохме батачани и ракитовци в окръжния град Пазарджик да се съдим. Имаше спор между нас и тях. Ливадите в местността Цигов чарк бяха наши- на батачани. Ние им плащахме данък, ние ги торяхме, ние ги косяхме, ама боровата гора по тях се сечеше и използуваше от Ракитовската община.
Не бяхме съгласни с този ред и заведохме дело. Отидоха и людете, чиито ливади бяха в тази местност. Отидоха и кметовете на двете общини. Съветниците-също.
Па като почнаха едни разпити на свидетели, па като взеха думата и адвокатите, минаха три часа и нещо...
Всеки адвокат се лови за някакъв параграф от закона... Председателят на съда се чуди какво да прави. Как да реши спорния въпрос, та да не обиди никой, да бъде справедлив.
И накрая решението дойде след изказването на нашия кмет.
- Господа съдии, тази глава дето ми е на раменете, моя ли е или не е моя, а? Моя ли е, Вас питам?
Засмяха се съдиите, зачудиха се адвокатите, наостриха уши ракитовците, а ние батачаните чакахме с трепет и вълнение, какво ще каже кметът по-нататък.
Знаехме, че имаме умен кмет, но на никого и на ум не беше минавала такава мисъл.
- Господин председателю, Вас питам? Моя ли е тая глава или не е моя? - и показва с пръст главата си.
Смее се председателят, смеят се съдиите, чудят се присъствуващите в залата какво ще каже по-нататък.
- Твоя е, разбира се! - отговаря председателят с усмивка.
- Ами, тая коса, дето ми е на главата, моя ли е или не е моя, а?
- Твоя е, разбира се! - казва весело председателят на съда.
- Еее, щом главата е моя и щом косата е моя, не може ливадите да са на батачани, а боровата гора - бориките по ливадите да бъдат на ракитовци...
Всичко трябва да бъде наше, на батачани: и ливадите, а те са си наши, и боровата гора - бориките също трябва да бъдат наши...Това искам да кажа.
Думи и прости и умни, ама трябва да ги кажеш, където трябва и когато трябва...
Такъв беше нашият кмет.
Смях избухна в залата...
Занемяха адвокатите...
Зяпнаха съдиите...Ами сега? Па отидоха в съседната стая да се съвещават. Не се бавиха много. Върнаха се с веселие и в добро настроение.
Председателят на съда прочете:
... ”Като разгледахме жалбите на батачани и възражението на ракитовци, като изслушахме свидетелите на двете страни и доводите на адвокатите с чиста съвест решихме: спорната борова гора да бъде на батачани-на баташката община!”
Така се реши този спор между двете съседни общини в наша полза.
Поканиха и двата кмета да се подпишат на протоколите: един за съда, един за Ракитовската община и за Баташката община.
Първо се подписа кмета на Ракитово, подписа се и нашият кмет, но нали беше неграмотен, както ви казах в началото на разказа, та се подписваше ей така:
АВР=Ангел ВЪ-ръ и една лъкатушна опашна накрая.
Заради този подпис зевзеците - шегаджиите на Батак, хем го обичаха, хем му лепнаха прякора Ангел Връца...

Димитър Фикиин
22 март 1988 г.

Снимка: язовир Батак
Фото: Милослава Ангелова
"/>
Московци в историческото село Батак
документален разказ

Беше Коледа на 1878 година. Втората Коледа след погрома на Априлското въстание от 1876 година.
Посрещаха я батачани и с голяма радост и с голяма скръб. Радваха се, че беше започнала Освободителната война, че живееха и бяха между живите. Скърбяха, много скърбяха, че бяха изгубили близки и обични люде.
От срутените къщи и обгорели камъни, от глина, борови пръти и греди, бяха изградили къщички за нов живот на мястото на изгореното и изпепелено селище.
Новото селище живееше, изграждаше се, множеше се.
И батачани живееха... Живееха, но като на сън. Още не можеха да повярват, че са между живите, а бяха живи и живееха... Едни нямаха братя, други нямаха сестри, трети бяха загубили: майки, бащи, жени и деца. Бяха загубили почти всичко.
Колко близки, обични люде ги нямаше!?...
Нямаха радост в очите, имаха скръб, голяма скръб... И тази скръб те убиваха в изграждането на новото селище, в работата по нивите, по ливадите.
Работеха и мълчаха... Стискаха зъби...
И гледаха на североизток, на там, от където предполагаха, че ще дойдат братушките...
Така изживяха първата Коледа след жестокото клане от 1876 година.
Започваше втората Коледа.
Войната между турци и руси бушуваше. И един ден, когато никой не ги очакваше, московците дойдоха. Беше месец януари. Зимен ден ясен, слънчев, но студен. Беше 10 часа сутринта. Този ден слънцето се беше възкачило по билото на Родопа, на юг от Батак и плискаше потоци от златни лъчи в смълчаните къщички.
Сребрееше планинската верига на планината.
Девети киевски хусарски полк под командата на полковник Корф беше разбил и разчистил войнишките табори и башибозушки банди из чепинските села: Каменица, Лъджене, Чепино, Дорково, Костандово и беше установил по тези места българска власт.
Втори дивизион на полка под командването на полковник Тулатов се отправи от село Ракитово по посока на село Батак
Негов водач беше Въльо Серафимов...
Конницата се движеше бавно, внимателно, мълчаливо...
Навлезе в селото.
Руските богатири спряха на Беглишките хармани. Подредиха пушките на пирамида и приведоха конете в движение за отмора. После част от войниците донесоха борови пръти от близката гора и напалиха три големи огъня. Наредиха се в кръг. Млад войник запя. Запяха всички по него.
Селяни от близките къщи заприиждаха при войската.
Радваха се...
Те виждаха войската, непобедимата войска на Матушка Русия- войската, за която толкова много бяха мечтали... Сега тази войска беше пред тях...
Прииждат от близките махали хора. И мъже, и жени и деца. Лицата на всички греят, очите им светят...
А децата все около войниците , все около пушките. Донесоха павурче с ракия, донесоха две-три. Баба Мария Горанова, като водеше с една ръка внучката си Лена, с другата ръка носеше котленце с „Баташко вино”- сок от червени боровинки. Стрина Невена носеше кошница със сушени плодове да почерпи руските солдати...
Лена-внучката на баба Мария, гледа все в солдатите. Един руснак с големи мустаци, като се смееше гърлено, я улови за ръката и погали по косите.
- Ей, девушка, как тебя зовут?- пита и разказва по руски, па и с ръце, че и той има момиченце толкова голямо, колкото е Ленчето.
Ленчето се смее, радва се на добрия солдатин...
Дядо Ангел Чолака и Петьо Герджика наредиха на жените от близките къщи да опекат картофи, та да почерпят руските войни.
Дойдоха и хора от други махали на Батак: от Банчева махала, от Кавлакова махала, от Станкова махала, от Чаушева махала.
Най-после се появиха и долнокрайците от Хаджиева махала, от Власева махала, от Тошкова махала и т.н...
Дойдоха, поздравиха братушките със сваляне на гуглите и право при офицера отиват.
Ръкуват се с него. Разправят му нещо, махат с ръце, показват с пръсти пушките, смеят се па думат:
- Хубави пушки!... Искаме пушки!... Дайте ни пушки!...
- Пушки!?-отговаря офицеринът- Добре, ще имате пушки и войска ще имате, силна и смела като нашата.
И всички пак се смеят...
А децата припкат край мъжете, ходят при войниците...
Батачани не можаха да се радват много на освободителите.
Бойците на Русия видяха развалините на Батак, с гняв и омраза разгледаха срутените стени на опожареното училище, обгорената каменна черква.
- Лошо, много лошо!- казаха те.
- Лошо! – повтарят батачани.
След обяд на девети януари войниците се качиха на конете и поеха пътя по дефилето на Стара река за град Пещера.
Много гугли и много ръце се вдигнаха във въздуха. Батачани изпращаха руските солдати... А те запяха...
Песента се изгуби из дефилето на реката, там някъде, където войниците отиваха да догонят и да разгромят битите, недоубити и неразгромени още тирани на България.

Димитър Фикиин
5 юли 1978 г.
"/>
Разказ за дядо Георги Велев Тошков – Зодията

Беше слаб и висок като върлина. Вървеше спокойно с изправена стойка. Ходеше облечен в баташка носия: потури и елече, забунче и антерия,гугла,бяла ленена риза.Имаше червен пояс,пристегнат с кожен колан. Силях не носеше,но прав нож,забучен в кания и мушнат в пояса му имаше.
Останал жив от клането-от Априлската епопея,та помнеше добре въстанието от 1876 година.Турски ятаган го беше слъцнал по врата. Имаше голям белег.
Паметта му беше добра.Можеше да изреди поред всички войскови полкове така,както са записани по книжката на военно-историческия архив във Велико Търново.И като почнеше:
„Първи полк на ……
………….стигаше до Двадесет и седми Чепински полк, разположен в гр.Пазарджик.От датата на раждането му бяха минали деветдесет години,а очила не носеше.Четеше вестници и списания.Четеше и тълкуваше една книга,наречена Вечен календар.Едни от хората я наричаха Зодията, понеже в нея между другите неща имаше и дванадесет зодии.За всеки месец по една зодия.
Та тези зодии показвали на що клони човек, дарбите му, характера му, призванията му и какво ли още не?!...
Та затова той получи прозвището дядо Георги- Зодията.
Един неделен ден, като се връщаше от черква, спря пред купчина жени. Това бяха все млади невести и момичета. Извади Зодията- една подвързана книга с кожена подвързия и нещо зачете.
Проявих любопитство. Приближих се наблизо, но не можах да се тикна чак до него. Жените го бяха обградили от всякъде и задните опъваха шии да видят нещо, да чуят нещо.Чух го да чете нещо подобно:
„Жените родени под знака на зодия Скорпион имат богато въображение. Поради това лъжат лесно, без да съзнават това, понеже лъжат и себе си. Тяхната разпаленост ги тласка понякога към мистицизъм. Повечето от тях се харесват много на мъжете. Умеят да ги привличат с любезните си обноски и със съзнателното си кокетство. В тая работа те са майсторки”…
Всички се засмяха. Аз също се засмях, но се замислих и върху думите зодия и мистицизъм. За първи път ги чувах…
Дядо Георги продължи:
„Имат умели и похватни ръце, но не са работливи. Обичат парите и за пари са готови да направят всичко. Мъчно се живее с тях, понеже не прощават никога недостатъците на другите, а своите не виждат.”
Така! – продължи дядо Георги.- Сега ще ви прочета какво пише за мъжете.
„Мъжете родени от 21 октомври до 20 ноември - родени в същата зодия са по-умни от жените”. Прочете още нещо, но не го разбрах. Опънах отново шия и дочух думите:
„Техният ум бързо крои и бързо решава…Тия люде са жадни за удоволствия. Умеят да се харесват на другите чрез увлекателния си разказ и любезните си обноски…Смели са, дръзки са и са безочливи, но прикриват умело мислите и намеренията си. Не държат на обещанията си и смятат, че постъпват добре!”
Прочете и нещо друго…А жените зяпаха и вярваха, че всичко това което четеше е тъй…и точно тъй…накараха го да прочете още нещо.
Четеше нещо от зодия Стрелец за родените от 21 ноември до 21 декември. Четеше от зодия Козирог, която владеела /предсказвала/ за времето от 21 декември до 21 януари. Казваше и още неща, за които и сега си спомням с почуда…Като свърши четенето, той ме забеляза и попита кога съм роден. Искаше да ми прочете какво пише в Зодията. Смутих се. Не му казах нищо. Не вярвах на зодията му, но се плашех от нея. Ще ми прочете нещо лошо, па иди после се оправяй. Така си мислех тогава…нали вяра и суеверие вървяха ръка за ръка.
-Ейй, Хаджиев, чуваш ли бе? Кога си роден? Кажи де или не знаеш? Как няма да знаеш, нали си гимназист!?
-Аз не съм Хаджиев!- рекох.-Вие дядо Георги се припознавате в мен.
-А, не си Хаджиев, ами кой си тогава?
- Аз съм момчето на Васил,…та от къде ще съм Хаджиев!
- Хъм, че ти си Хаджиев бе, момче. Не ти ли е казал баща ти. Дядо ти помня добре. Митьо Митьов Хаджиев. Малко преди клането се преименувал по името на майка си Фикия…Ти не знаеш!? У вас старите бакъри още носят надписите на дядо ти …Не си ли прочел? Та нали той прави топчетата за Априлското въстание. Как тичахме по топчето при Богдановата къща и как се радвахме…и как вярвахме, че като гръмне няколко пъти ще изтрепе всички турци по отсрещния рид…Ама не стана така!...
И дядо Георги пое пътя към своя дом. Тръгнах и аз със него. Вървяхме и разговаряхме за дядо, за дъбовите топчета при Богдановата къща, за Априлското въстание…
Като стигнахме кръчмата на чичо Петър Столинин нашите долнокрайци го спряха. Едни от тях бяха насядали на направена саморъчна скамейка от два камъка и върху тях по една дъска за сядане, други стояха прави и разговаряха оживено.
Война беше!...Война!...Страшно жестока война!...
Всички тези мъже бяха участвали във войните на България: Балканската, Междусъюзническата…Първата световна война…Бяха мръзнали по окопите, бяха изгубили близки хора, приятели и роднини…И сега се страхуваха да не грабнат синовете им, близките им, та спряха дядо Георги и кой на шега, кой на истина попитаха:
-Еее, дядо Георги, какво казва Зодията за войната? Кой ще победи, кой ще падне?
Спря се дядо Георги, погледна мъжете, па рече:
-Абе, май-май-една голяма държава ще падне!...И чакаше да види какво ще кажат.
-Ааа, голяма държава!? Ти кажи коя държава ще падне? Русия или Германия ще падне? Това те питаме. Ти, това кажи!
-Какво пише във Зодията за войната?-дума чичо Георги Власев.
- Ама в Зодията такова нещо не пише.
-А като не пише, що за Зодия е тогава?- усмихват се и думат Джурковите братя Ангел и Илю.
-То не пише, ама се подразбира.
-Какво се подразбира? - пак питат.
-Казах ви една голяма държава ще падне.
- Ще падне я. Война щом е все някой ще падне, ама кой ще падне, ти това кажи!-вика Владиката.
Нали целият свят гореше…Воюваха англичани, китайци, японци, американци и още много други държави, като съюзни страни, но за батачани -за долнокрайците войната се решаваше на Източния фронт между руснаци и германци. Те за тази война се интересуваха, тя ги тревожеше и за нея питаха…
Немците напредваха бързо, но пред Москва ги бяха спрели вече. Кой можеше да предвиди какво можеше да стане от после? Та това спираше и дядо Георги да даде утвърдителен отговор.
„Думи, думи, многокрили птици, пусниш ли ги, не могат да се спрат!”…- помнеше той тази народна мъдрост.
Хитър беше дядо Георги. Мълчеше…Не искаше да рискува. Стоях близо до него, слушах го, мислех си:
„Ако падне Германия, голяма държава е , падне ли Русия, пак голяма държава е!”
И в двата случая дядо Георги ще излезе прав.
„Голяма държава падна…Нали това ви казах…!”-така ще рече, па иди кажи, че Зодията му не предсказва…
Димитър Фикиин
Август, 1972г.
"/>
ЗЕЛЕНАТА ТЕТРАДКА

Исторически разказ за изграждането на язовир Батак

Дойде Девети септември. Победата на народа дойде с много надежди и много светли мечти.
Не минаха много години, започнаха се строежи на пътища, на заводи и язовири. Създадоха се и кооперативи- нивите на частните стопани станаха обща собственост. Очертаха се кооперативни блокове. Забръмчаха трактори из тях...
Раждаше се нов живот... Живот пълен с радост в бъдните дни. Заговори се и за изграждане на големия енергиен комплекс на Родопите „Баташки водносилов път”. Това беше един от най- големите строителни обекти на страната: с язовири, с тунели, с напоителни канали, с електроцентрали...
Строители пристигнаха от всички краища на страната. Разпределяха ги по обекти. Даваха им работа... Поемаха обещания.
При този голям строеж полето с ливадите на батачани трябваше да се превърне в дъно на огромно по размери езеро. Правителството чертаеше планове за бъдещето на хората... Планове за живота на идващото поколение.
Планове!... Планове!...
Из кафенета, по кръчми, във всяка къща на селото се заговори за този огромен по размери строеж.
И ето ти спорове.
Малцина бяха тези, които се радваха, че ще се появи това огромно езеро,в чиито води вечер прясна лунна нощ ще се отразяват луната и треперещите светли звездички, близките планински ридове с високите и стройни борове и елхи.
Малцина бяха тези, които виждаха голямото му стопанско- икономическо значение за страната.
Мнозина батачани посрещнаха този голям обект с тревога, с униние, с мрачни лица.
Из кафенетата тръгнаха приказки:
- Полето ни отива!- вика чичо Георги.- Отиват животните: крави, волове, телета,
коне, овце и... оставаме без работа...
-Отиваме си и ние- дума Шилото.- Без добитък за къде сме?
- Канал да мине през полето!- гърми гласът на чичо Тодор.- Така ще се запазят ливадите, ще се запази тревата, сеното за добитъка.
- Трайте бе, хората от града все ливади ли имат, та живеят по- добре от нас, а? Партията и правителството мислят за нас, мислят по този въпрос? – обажда се дядо Владо.
- Мислят, мислят... много мислят. Мислят?!... В града места за чиновници колкото искаш, а тука? Колко са тука? И за тези места си има хора. Другаде къде ще ги денеш, а? Чиновници... Хъм... Мислят?!... Изпусни питомното, па гони дивото. Ние и така не я караме добре, та без ливади ще сме по- добре. Ама приказки приказваш, а?...
- Какво ще стане с нас?- питаха се изплашените.
- Слушайте бе, работа ще има колкото си искате. Язовири ще строим, пътища ще правим, заводи ще издигаме, селата и градовете ще обновим, ще построим... Без работа няма да останем. Държавата сега е наша!...- така думаше дядо Владо.
Мнозина предлагаха да се иска от правителството по- скъпо заплащане на всеки декар от ливадите, които щяха да станат дъно на язовира.
Държавата беше обещала парично обезщетение за ливадите, които щяха да попаднат под водата, но колко... никой нищо не знаеше.
Един предложи влак да се докара до селото, та поминък да се създаде. Други го прекъснаха веднага, че щял да отмени кириите на хората.
Трети даде идея да се пусне тетрадка с подписи на хората. И в тази тетрадка да се направи искане, да се даде изложение за желанието на батачани.
С голямо болшинство решиха да се иска изграждане на голям дървообработващ завод, та в него да намерят работа мъжете на селото.
За жените друг завод, завод ли, фабрика ли, кой как ще да го нарече. Само работа да има.
И затова пуснаха тази тетрадка.
Кой даде идеята за тетрадката, кой се подписа пръв, и кой втори, и какво стана с тази тетрадка: обикновена и необикновена, затова ви разказвам тази история.
Зелената тетрадка!... Тя беше съвсем обикновена тетрадка, Малък формат. Имаше шейсет страници и светло- зелени корици. Тетрадка като всяка тетрадка: с бели листове и широки некарирани редове.
Зелената тетрадка!...
Видях я, когато пишеха неща в нея и когато след известно колебание се решиха да ми прочетат написаното.
Предавам думите по памет, така както съм успял да ги запомня. Ето приблизително началната редакция на текста, който чух да се чете:

... Изложение от жителите на историческото село Батак, Пещерска околия, Пловдивски окръг.

1. Ние сме село клано, но недоклано от турците през 1876 година.
2. Бито, но недобито от погромаджиите на Цанков през 1923 година.
3. Палено и горено, но неизгорено през годините на фашистката власт през 1941-1944 година

Другарю Председател,
Другари Министри,
Другари Народни представители- другари народни избраници...

На Вас народът повери управлението на страната ни в тези съдбовни години. Вашите грижи за Родината не са малко, но ние, жителите на село Батак смятаме, че трябва да се замислите и за живота на едно историческо селище, чиито поминък ще бъде застрашен след изграждането на язовир „Батак”, на мястото на нашите ливади, на нашите пасища за добитъка.
Полето ни има площ от около 27 хиляди квадратни декара, все ливади. По него през полетата, лятото и есента се чуват звънци и хлопатари на хиляди глави едър рогат добитък: крави, волове, телета, коне... По неговите тучни ливади пасат на воля десетки стада от овце, които дават хиляди литри мляко... Ами от млякото? Сирене, масло, кашкавал... Ами селото?... Ами вълната? Хиляди метри плат за родната промишленост.
Това богатство се използва не само от местното население, но и от градското население на целия наш народ.
Ние- батачаните не сме против завиряването на полето, но искаме за селото да се създаде промишленост, където людете да намерят работа и хляб.
Ние се гордеем, че народната власт ще направи живота по- хубав от този, при който живяхме и като вярваме в тава, желаем да се направи нужното и за нашето население- за нашите хора...
След текста следваха подписи.
После ме питаха дали така написаният текст може да се изпрати в София...
Хората се страхуваха, след завиряването на полето, като останат без ливади, ще останат и без животни, а това значи без работа, без хляб...
И решиха да изпратят тетрадката чак до София...
Зелената тетрадка!...
Тя тръгна по къщите, чукаше по портите и вратите, разтваряше листа, после хората се подписваха по белите и чисти листа на сините редове...
И отново по улици, по махали, по кръчми и кафенета. Тя стигна до всяка къща и после отиде в София, в Народното събрание и там от трибуната чрез един народен представител каза, че идва от историческото село Батак, и че в нея има хиляди подписи на едно революционно, патриотично и трудолюбиво население, което желае доброто на хората и собственото си добро, та затова е дошла...
И като ги поздравява от сърце, иска да я изслушат с внимание и вземат решение, което да удовлетвори желанията им.
Зелената тетрадка!...
За нея научиха и в Общинския народен съвет и в Партийния комитет, научиха и в Отечествения фронт.
Разбраха и съдържанието й.
Ръководителите на селото не бяха против изложението, но си имаха свой план, свое виждане, свое мнение по въпроса... А така? Тази тетрадка, пусната без тяхното знание, излизаше нещо като демонстрация, на недоволство към държавните дела и затова я търсеха да я вземат,... но тя беше в здрави ръце. Беше у дядо Тодор Ванчев- баща на двама сина и снаха партизани, загинали при разгрома на отряд „Антон Иванов”.
По искане на хората, дядо Тодор занесе тетрадката в София.
Зелената тетрадка изпълни мисията, за която беше предназначена.
И сега старите батачани още си спомнят за нея и то с усмивка на уста...

Димитър Фикиин
август 1973 г.
гр. Батак
"/>
Кафенето на Пейчинката
/исторически разказ/
Снимка: Батачани пред кафенето в Батак

Нижеха се дните по календара на месец юли един след друг, като зърна на кехлибарена броеница.
Беше слънчево и топло време, та бе подгонил птиците по клоните на дърветата, добитъка из храстите на паша.
А людете?
Мнозина бяха по горските стопанства. Нали повечето от батачаните си изкарваха прехраната оттам, та там бяха. Сечеха дървен материал, возехе го, бичиха го, превозваха го до складовете на горските стопанства или на търговците. Оттам превозът вървеше до гарата на град Пазарджик, а по- късно и на град Пещера. Кираджии бяха. С волове и с коне превозваха материала до определените места срещу заплащане. 
Еее, почти всички имаха и по малко земя: ливади, ниви, ленища и градинки, та се занимаваха и със селско стопанство: да накосят сено, да го съберат и съхранят за добитъка през тежката и сурова зима.
Посаждаха картофи, малко фасул, сееха ръж, лен, ечемик, пшеница и овес, та да имат за храна, па и за добитъка.
Почти всяка къща имаше волове или коне, държеше крава и прасе, имаше и домашни птици- главно кокошки.
На всяко семейство от общинската гора даваха по няколко кубически метра дървен материал за лични нужди.
Този дървен материал, набичен на дъски, батачани продаваха на търговците или на частни стопани из селата на пещерската околия и пазарджишко, та с взетите пари си набавяха неща, необходими за през зимата.
По- възрастните, които не работеха и бяха предоставили работата на синовете и снахите си, се събираха по кръчмите и кафенетата да играят карти, да хвърлят зарове на табла или да бистрят политика и да пият кафе...
Така им минаваха дните...
И днес денят беше хубав, слънчев.
Делничен ден, но в кафенето на Тодор Георгиев Пейчинов имаше доста хора.
„Политиците”, както във всяко кафене, та и тук пиеха кафе „а ла турка”, сваляха министри и народни представители, ругаеха крале, шейхове и султани...
Останалите играеха на карти или хвърляха зарове на табла... Дядо Тодор- кафеджията, благ на думи, винаги усмихнат, поднасяше кафето с хубави думи и благопожелания...
Правеше и чай. Вземаше жълт кантарион и листа от малина. Смесваше ги с липов цвят. За тези, които страдаха от задух, за тези, които имаха бронхит, правеше специален чай. Малко лайка, малко подбел и разбира се, незаменимият жълт кантарион.
- Специален чай, Георги, специален- лекарски- викаше и весело поднасяше чая.
И пак се усмихваше.
- Пийте, възрастния човек не е за вино и ракии... Лекарският чай помага за здравето: подмладява човека, укрепва организма.
Ха, че иди му намери кусур на човека.
Кафето и чая приготвяше на печката зад тезгяха. Беше посипал пясък върху горната част на печката, та там вареше кафето в голямо джезве, така че температурата на пясъка да бъде за дълго време една и съща.
Чайникът стоеше в края на пясъка да е винаги топъл. От дясната му страна имаше рафтче. На него държеше картите за игра, цигарите и кибрита. Там поставяше и таблите за игра и кутиите с локума.
Кафенето беше на първия етаж на сградата, боядисана в оранжев цвят и построена точно срещу общината. В нега се влизаше по стъпала- няколко каменни стъпала, поставени непосредствено на тротоара, та кафенето беше по- високо с метър от равнината на шосето.
Влезеш ли в него, насреща те посреща една голяма литография в стъклена рамка.
Това беше корабът „Радецки” и нашия любим поет- революционер Христо Ботев, с извадена сабя пред капитана на кораба. На бяла подложка, на която беше поставена и залепена картината, в долната част имаше надпис:

„ Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан!”...
Христо Ботев из стихотворение на Иван Вазов

Непосредствено до нея имаше друга картина пак с патриотично съдържание „Опълченците на Шипка”. И тя беше поставена също в стъклена рамка.
Вляво от вратата, на източната стена, имаше друга картина- пейзаж...
Зад гърба на дядо Тодор беше закачен портрет на Иван Вазов. Друга картина, закачена над входната врата, можеше да се види само тогава, когато се напущаше кафенето или когато човек заемеше място около масата с лице към вътрешната страна на вратата. На нея се виждаше гора и мечка с две мечета.
В това кафене се събираха по- възрастните и по-имотни хора на селото. Тук можеше да се види кметът Ангел Вранков. Тук идваше секретар- бирникът Георги Трендафилов Джурков, Тодор Стефанов Чучулев, по- късно също секретар- бирник, църковният епитроп Димитър Ангелов Пенчев. Идваха и селските първенци: Петър Пунчев, Наско Лукарев, Ламбри Лукарев, братя Стойчеви- търговци... и много други...
Едни от тях се обличаха във френски дрехи. Други пък, като Наско и Ламбри Лукареви си ходеха в потури, с елечета и гугли, със забунчета и салтамарки. Хубавата баташка носия ги привличаше. В ръцете им се виждаха броеници със златисти кехлибарени топчета... Нали бяха тежки търговци. Георги Керелов носеше със себе си винаги един чепат бастун. Дядо Васил си беше донесъл стол от къщи...
Ама батьовци, а?!...
И денем в кафенето е шумно...
Хвърлят се зарове един след друг и под сръчните ръце на играчите пуловете бързо си намират местата. Така е по тези маси, дето играят табла.
Вляво, на съседната маса, на карти играят...Има и две маси, на тях не се играе...
Тук си пият кафето кметът, секретар- бирникът, даскал Василев и някои други селски първенци...
Та някои казваха, че в това кафене се решава неофициално управлението на общината, на селото...
Така ли, иначе ли, всички присъстващи имаха думата по належащи въпроси и кметовете трябваше да се съобразяват малко или повече с техните желания, мнения и препоръки...
Иначе не можеше... Нали тук бяха първенците на селото- едни търговци, други чорбаджии, трети общественици...
Днес кметът отново постави въпроса: да има или да няма агроном в селото.
И мненията бяха различни.
-Агрономът е учен човек- наука, а науката е сила!- рече Петър Пунчев- Ще обработваме земята научно. Ще получаваме по-големи доходи. И сено ще има повече, и картофи, и ръж, и лен... От всичко ще има в повече... Аз съм съгласен да потърсим агроном и час по- скоро да го доведем в селото.
Шилото възрази:
- Защо ви е агроном, бе! Само заплата да получава. Хората си знаят, къде какво да посеят, къде какво да отглеждат. И без агроном може. За добрите добиви се иска труд и хубаво време...
А Наско Главока направо заяви:
- Абе, господин кмете, защо ти е агроном, бе! Без бик за кравите, без хубаво семе и без земя не може, но без агроном може... Земя... Земя им дай на хората! Земя, хубаво семе и добитък, па те си знаят какво да правят.
Агроном?!-ядосва се Наско.- И два агронома да докараш, на гол баир тикви не стават...
Настана смях и оживление в кафенето...
И тези, дето играеха карти, и тези, дето играеха на табла, наостриха уши, па почнаха и те да се обаждат.
Спорът приключи бързо.
Мнозинството се съгласи с предложението на кмета.
Той получи одобрение: да потърси и да намери агроном в Батак.
Едно съкровено желание на кмета се осъществяваше. А сега и общественото мнение... Няма как... Ще потърси агроном.

Димитър Фикиин
3 декември 1987 г.
Град Батак


02.07.2014г.
"/>
Децата на Батак и Априлското въстание от 1876 г.
исторически разказ

… Дните минаваха… Гошето растеше. Израсна високо и тънко, но здраво и жилаво. Ходеше на училище, учеше се добре, а през лятото? Не се сдържаше на едно място. Ту се катереше по върбите край реката, ту гонеше кокошките из махалата, ту стреляше по врабците с татарника си или па ги мереше с прашка. Често ходеше с другарчетата си при бента на Поповата воденица да ловят риба, а откак се изгуби баща му не се свърташе из къщи. По цял ден се шляеше с другарчетата си из махалата или ходеше в местното „Бучете” и там играеха на „комити”, на „хайдути”.
Майка му копаеше градината, жънеше по нивите, гледаше кравата, домакинствуваше, за да изхрани себе си, баба му, малката сестричка и Гошето, разбира се.
Сестричка му Невенка също ходеше на училище. Знаеше да чете и да пише. Знаеше таблицата по смятане наизуст и когато я питаха колко прави седем по девет, тя отговаряше вярно и ясно. Гласът и звучеше като сребърно звънче.
Невенка пееше народни песни, пееше хайдушки песни и баба Невенка се радваше, че детето „върви по книга”, послушно е и „ще стане даскалица”. Така беше казал даскал Тонджоров, а щом даскалът беше казал така, така щеше и да стане…
В центъра на селото, на юг от църквата „Св. Неделя”, се издигаше хубава, слънчева и просторна сграда на два ката. Тази сграда беше училището, което бе построено в 1835 г. и носеше името на нашите велики просветители Кирил и Методий.
Негови учители по това време бяха прочутите даскали Андон Попов и даскал Тонджоров. Та в това училище се учеха не само момчета като Гошето и неговите другарчета от махалата, учеха се и момичета като сестричката му Невенка.
Даскал Тонджоров денем учеше децата, вечер събираше в училището и големите. И тях учеше: да четат, да пишат, да смятат… Говореше им още и за близката борба- тая борба, която по-късно през април и май на 1876 г. изгори училището, погуби него, много революционни дейци и десетки девойки, намерили убежище там.
Тук, в това училище и малки, и възрастни изучиха революционните песни, та ги пееха не само по тлаки и по седенки, но и по улиците на селото дори.
Такова беше времето на 1875 г. през летните месеци. Беше се създала революционна ситуация в Батак…
Гошето изхвръкна из двора, събра „четата” от махалата- все отбор юнаци като него. Тук беше Ваньо- чипия нос, Петьо- Върлината. Той беше най-високият и затова го нарекоха така. Гого- бялата капа, Тошо-врабчето. По цял ден трепеше врабците, когато не се занимаваше с друго нещо. Ильо- Лисицата. Тоя-последния, беше най- хитър. Почти всички деца си имаха имена-прякори, втори имена, измислени от самите тях си и не се сърдеха, когато някой кажеше:
- Хайде Лисицо, какво ще кажеш? И слушаха с интерес дяволитите приказки на Ильо…
На дългия Петьо казваха още и „Прескочи кон”. Беше се опитал да прескочи кончето на чичо му Ангел. То му беше ударило един ритник, та сега бягаше от конете, като заек от куче.
Тоя ден „четата” тръгна по синорите въоръжена с дървени шашки и с татарници, а Гошето носеше и истински нож. Тоя нож то бе взело от чичо си Петър.
Край синорите имаше много бодили- магарешки тръни. Така им казваме по нас, защото магаретата обичат да зобат листата им. 
„Хайдушката чета” мина по синорите и започна да сече наляво и надясно всеки изпречил им се трън-бодил.
„Хайде, турчине, предай се!”… И удряха така яростно, че се запотяваха от умора, но не спираха…
Така се възпитаваха децата тогава: това беше своегорода патриотизъм. Омразата към турците се изразяваше в това: да унищожават бодилите…
И усмихнати минаваха от бодил на бодил да секат и удрят, докато се изморят. Когато се измориха, седнаха на един синор и като гледаха насреща родопските върхове, говореха за хайдутите.
Гошето разказваше за хайдут Тодор Банчев, който по това време трепеше лошите турци из Пещерско и по пазарджишките села, па се криеше из Еледжика или из Каркарията…
Когато не сечеха тръни покрай пътищата и по синорите, когато не играеха на криеница из леската, когато не стреляха по врабците, когато не газеха във водата на реката, и когато не бяха в училище, тогава децата маршируваха по сокаците строени по двама и пееха:
„Който носи мъжко сърце
и българско име
да препаше остра сабя,
знаме да развее!”… 
Такова беше положението през летните месеци на 1875 г. В селото ни зрееше революционно настроение. Мъжете бяха организирани в стотни с командири- стотници. И всеки си знаеше мястото в идния ден.
Децата на Батак не можаха да останат настрана от своите бащи, батковци и чичовци, които само след една година ще покажат как се мре за род, вяра и Родина…
Един ден дядо Петко Герджиков ги срещна на пътя, строени по двама. Маршируваха и пееха. Отпред беше Гошето като истински командир, в дясната си ръка държеше дървена сабя и я размахваше по такта на песента.
Момчетата поздравиха стареца, а той като се усмихна, рече:
-Ха така, юнаци!...После каза сам на себе си:
„Ще падне туй проклето царство, ще падне, щом и децата се организират в чети, ще падне!” И все така усмихнат отиде у Ангел Чолака- негов приятел и връстник в съседната махала, па му разказа с радост за детските игри, за детските маршировки.
Момчетата „четници” отново минаха по насрещната улица, маршируваха и пееха, и като забелязаха дядо Ангел и дядо Петър, поздравиха ги с махане на ръце. Обичаха тези добри старци, защото им разказваха като даскал Тонджоров, хубави приказки и разкази за царете български.
Дядо Ангел им разказваше приказки за Марко Кралевити и за Муса Кесаджия, а дядо Петър- разкази за Кубрата и сина му Аспаруха- първите български ханове. Разказваше им още и за хан Бориса, който покръстил българите и за сина му Симеона- царя на царете, дето стигнал чак до Цариграда…
По- големите ученици знаеха за Калояна от даскал Тонджоров- как победил френските рицари и как им пленил императора Балдуин, та се гордееха, че сме имали славно минало… смели ханове и силни царе…
„Четата” отмина…
А старците, седнали на една дъска, поставена върху два камъка да им служи за пейка, продължиха да говорят и за идващата буря- за деня на въстанието…

Димитър Фикиин
23 март 1987 г.
"/>
Разказ за Георги Поп Илиев Бусилин – първият български студент в Москва

Три баби чакаха да се роди детето на поп Илия Бусилин. Три баби: първата баба-баба Мария- баба по женска линия. Втората баба- баба Невена-баба по мъжка линия. Третата баба- баба Стояна- баба, която бабуваше, нещо като „акушерка”…
Чакаха и трите баби.
Баба Стояна беше в собата.Там бяха оставили и родилката. Другите две баби стояха в кухнята.Там бяха…Там чакаха…Бяха приготвили гореща вода. Имаше и чай от лайка,от подбел и жълт кантарион… Баба Стояна го използваше и за пиене, и за промиване на рани, и за болки в стомаха…
И за други болки все такъв чай използваше, като го смесваше с листа от малини и от къпини. Вземаше цветчетата от подъбиче и червен кантарион… С такива билки тя лекуваше болните като „докторица”.
За увиване на бебето след раждането имаше и готови дрешки- пеленки. Нали трябваше да го поизмият,да го посолят, па и да го повият, та всичко беше приготвено предварително.
- Марио ма, какво ли ще се роди, а? Момиче или момченце?
- Епа,знам ли,Божа работа… Нека се роди живо и здраво,па каквото и да е, все радост ще е…
Чакаха и двете баби, но нали бяха нетърпеливи, ходеха до вратата на собата да подслушват какво става.
И се чу едно болезнено „Ох”,чу се едно вряскане и …нещо като детски плач.
Баба Стояна се показа на вратата със светнало лице и съобщи радостната новина:
- Роди се момченце… Да ви е честито… Да е здраво и живо… Учен човек да стане, по-учен от поп Илия!...
Зарадваха се и двете баби. От радост бистри сълзи порониха и с благословия издумаха:
- Божке ле, запази го живо и здраво!... Да побелее като челото на Рила планина. Да остарее като Стара планина… Родът му да се множи като филизите на къпина… И да е щастливо, и живот хубав да живее…
- Амин!- рече баба Стояна и додаде усмихната- Ха сега да видим кой от нас да вземе мюждето от поп Илия?
Па се радват двете баби- роднини на бебето, па се радва и баба Стояна-„акушерката”, че като се роди момченце, голям подарък ще получи. И подарък, па и благословия от поп Илия.
Майката и тя се радва… Момче е родила.
Минаха няколко месеца. Расна,порасна. Почна да се изправя на крака. Скоро ще проходи. Умно беше в очите:едни едри очи, живи, немигащи. Светят като малки огънчета.
И един ден проходи.
Минаха няколко дни. Детето стъпваше по-уверено, но не можеше да ходи без контрола на родителите си. На майката, на бащата, на бабата. Трябваше да се наглежда като малко пиленце.
Събраха се пак бабите, събраха се и роднините, и съседи прощъпулник да му правят, нали вече ходеше.
И поставиха черджето- софралъка по средата на стаята, а върху него всякакви предмети, които символизираха трудовата дейност на човека през целия му живот. Имаше книжки с картинки, имаше котленце, чукче, шише с вино, терлички, ножче, паничка, пръчка и други подобни неща.
Наши селски нрави, наши селски обичаи.
Имаше ги тогава, имаше ги и се тачеха… Ще тръгне детето, ще иде до чергата, ще си вземе един или два предмета, ама кой предмет ще вземе, по него ще съдят бабите, за него ще говорят.
Вземе ли книга, бабите ще кажат: ”Учен човек ще стане”. Вземе ли терлички: ”Терзия ще стане”. Чукче ли вземе, ”Дърводелец ще стане” и т.н.
Ще нареждат бабите и ще казват, че „така му било писано”. Орисниците така искали.
Оставиха детето пред чергата.
И стана така, че Гошето тръгна към предметите и право при книжката отиде: една такава-шарена, с картинки и разтворена. На едната страна имаше изрисувано еленче и зайче, на другата страница- горичка, поточе с бистра вода, полянка и мечка с две мечета.
Загледа се то в зайчетата, загледа се в мечката, па взе книжката и се усмихна…
Ахнаха бабите. Сълзи от радост и умиление потекоха по набръчканите им кожи на лицата.
„Учен като баща си ще стане, я поп, я патрика”- така думат те, па благославят.
И пак чакаха богати подаръци.
Минаха години. Момчето израсна. От баща си научи да чете и пише. Научи се да смята. Умно беше, та поп Илия го заведе в Пловдив да учи чак в град Атина при даскал Теофилис Каирис.
Любознателния младеж завърши гимназия.
От Атина отива в Русия, в Москва през 1841 година. Става студент на историко- филологическия институт на Московския университет.
Пръв български студент в Москва и пръв носител на императорска стипендия. Получава стипендия и от Иван Н. Денкоглу, родолюбив български търговец.
През 1842 год. в сп. ”Московитянин” Георги Бусилин отпечатва три писма от български на руски език. Първото писмо е от баща му. В това писмо се описва тежкото положение на българския народ и на учебното дело у нас.
В другите две писма е отразена жаждата на българските младежи да учат в Русия, отвратени от пагубната за нас гръцка образованост.
В същото списание през 1843 год. Георги Бусилин помества дописка за откриване паметника на Юрий Венелин в Москва. В тази дописка дава блестяща оценка на книгата му „Древние и нынешние болгары”, оказала силно влияние върху българския народ по време на Възраждането.
На него възлагат да подреди архива на Венелин.
Работи дни и нощи над своя анонимен учебник- буквар, издаден през 1844год. в 3500 бройки. Същият бил изпратен в България „за вси детей болгарских” и раздаден безплатно на български младежи да учат по него.
Учебникът- буквар бил голям по обем, с най-разнообразни материали и написан с голямо майсторство.
Седемдесет години след издаването му Дончо Иванов, като прочел екземпляр, посветен на чешкия славист П.Шафарик,писал:
„Кой е неговия автор- този наш учен- филолог, добър патриот и нелишен от дарба на писател, дори на поет?”.
Академик Ф.И.Буслаев го рисува така: Среден на ръст, умен млад човек, с бистър поглед, но нежен с разклатено здраве. Боледуваше често… Обхващаше го униние!”…
На 11 февруари 1845 година Георги Бусилин умира от туберкулоза в Москва, в студентската болница с голяма мъка по родния край и по родната поробена страна…
…Бабите отдавна са умрели, но потомците на Георги Бусилин се гордееха с неговата ученост и често разправяха какво се било случило с него, когато проходил, макар и да знаеха, че и други деца при прохождането също бяха взимали книжки от черджета- софралъци, но си останаха през целия живот овчари или горски работници…

Димитър Фикиин
5 септември 1988 г.
град Батак
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на сайта. Към пълната версия.
Уебсайт в alle.bg